Христина Василева - автор на книгата "Родена от ритъма на танца", изд. "Трейшън Прес"

Разкажете ни за себе си. С какво се занимаване и Вашата професия има ли връзка с книгите и света на литературата?

Когато някой поиска да разкажа за себе си, винаги започвам да се чудя с кое да започна. Писателка съм и искам да продължа да бъда такава докрай. Обичам природата, толкова много я обичам! Пея, но не и пред хора. Такива луди концерти изнасям вкъщи пред котката ми, че май тя ми е най-големият фен, което май ще се окаже истина, понеже не бяга, когато започна да пея. Обичам дългите и изморителни разходки. Тогава усещам, че съм жива и кръвта ми направо кипи. Обичам да пътувам с влак, да виждам нови хора, да общувам понякога с тях, да виждам нови места. А най-много обичам своето село, родното ми място. Въпреки че следващото, което ще споделя, мисля, че малцина биха го приели сериозно, ще го щажа - обичам да работя. Доставя ми удоволствие да се трудя, да помагам и да виждам щастието в очите на другите.

Каква е вашата история с книгите? Какво Ви кара да четете? Кои са любимите Ви жанрове?

Всъщност тази история е много интересна и странна в същото време. Като дете изобщо не обичах да чета и списъкът с книги, който ни даваха от училище и трябваше да прочетем през ваканцията, беше изключително трудна, дори невъзможна, задача за мен. Това се промени, когато една сутрин в училищния автобус видях Глори, една моя приятелка, да чете една синя книга. Тя стоеше на седалката зад мен и четеше от нея, а мен не ме свърташе на едно място, защото се чудех каква е тази книга и на мига се повдигнах и сложих глава на облегалката на седалката.

Попитах я за името на книгата и тя ми я показа, като тогава я помолих да я прочета. Бях я започнала същата сутрин в автобуса, после продължих преди часовете да започнат. Дори и по време на часовете аз четях, някои учители ме оставяха, а други не желаеха да продължа, но въпреки това не спрях. През този ден не обръщах внимание на никого, не усещах как времето тече, а само как прелиствам страниците на тази синя книга. Дори когато се прибрах вкъщи не спрях, а майка ми беше настояла да я оставя, за да не ме заболят отново очите, но аз отново не го направих. И така за 18 часа успях да преживея всички 287 страници, а сълзите капеха от очите ми и аз вече знаех, че съм влюбена в тази синя книга. Според мен всяка една история е реална някъде в друга вселена, и това, че мога да видя персонажите, да ги усетя близо до себе си, всеки един от тях. Именно това ме кара да чета.Обичам да чета романи, стихотворения, ужаси.

Коя е любимата Ви книга? Кой е любимият Ви автор? Защо?

Моята любима книга е именно онази синята, за която споменах преди малко, а нейното име е „Вината в нашите звезди” от автора Джон Грийн. Тя е „ключът”, с който Глори ми отвори вратата към света на книгите. Хиляди благодарности, скъпа!

За моя жалост, нямам един любим автор. Имам много. Но ще изброя девет.Ето ги и тях: Иван Вазов, Христо Ботев, Елисавета Багряна, Изабел Овчарова, Женя Кънева, Цвета Тодорова, Агата Кристи, Стивън Кинг, Джон Грийн.Първите трима присъстват в списъка, защото те най-силно ме докосват до родината ми и те са самите до сърцето ми. Изи – тя е „слънчево момиче” и не знам какво друго описание бих дала на тази дама. Тя ме кара да вярвам, че всеки заслужава да бъде чут; че всеки заслужава да бъде добре или зле когато поиска, всеки заслужава да бъде себе си.За следващите две дами мога да кажа само едно – толкова искрено ви съчувствам и уважавам. Те показват себе си в стиховете, които пишат, без да се боят от хората. Правят ме силна и дори често отварям на произволна страница и я прочитам няколко пъти.

Агата Кристи и Стивън Кинг, за съжаление, не познавам лично, но ако можех, щях да съм толкова горда! Привличат ме книгите, които изискват от мен да мисля, да търся там, където най-малко се очаква да е истината. Харесвам адреналина, който може да изпитам като читател и да започна да си задавам хиляди въпроси след това. Така стигаме до последния, но не по важност, разбира се – Джон Грийн. Създателят на моята любима книга „Вината в нашите звезди” и онзи, който ме накара да видя, че има и други хора, които се нуждаят от приятел, любов, разбиране, подкрепа, прегръдка и дори шамар.Силно искам да благодаря на всички тях, някои, за жалост, вече не са сред нас, но въпреки това оставиха белези, които не искам да забравям. Оставиха силна следа в мен, която ще помня и поглеждам всеки ден. Благодаря Ви!

Какво Ви вълнува най-много в бъдещето на литературата? Виждате ли някакви новаторски тенденции или промени в индустрията?

Страхувам се да не я забравим. Колкото и нелепо да звучи това, именно от това се боя аз. А най-много се вълнувам от бъдещите писатели, които ще изпъкнат със своите истории. Защото смятам, че всеки има какво да каже и то по свой великолепен начин. Наистина нямам търпение да видя с какво ще изпъкне всеки един от тях. Определено виждам нещо ново, което се прокрадва тихо през вратата на този наш век. И това е писането на истории в Тик-Ток. Аудиторията, която споделя подобни публикации, тийнейджърката, а сред тях това бързо се превръща в ежедневие. По мое мнение библиотеките ще са все по-малко посещавани в бъдеще, поради липса на интерес, ако не направим нещо по този въпрос. Трябва да запалим пламъка в децата, за да покажем, че всъщност библиотеките са първоизточника на хартиеното произведение, а не дигиталното. Да, живеем във века на високо развитите технологии, но това не означава да забравяме корените и ценностите си.

Идните поколения трябва да знаят как изглежда едно магаре, нали?

Какви са Вашите мисли за ролята на литературата в обществото?

Ние сме литературата! Всичко и всички около нас са олицетворение на литературата. И не на последно място, според мен ролята ѝ е много голяма и важна, защото без нея светът ще бъде празен, недовършен, самотен, тъжен и скучен.

Какво бихте казали на хората, които не четат?

Да си призная, това е въпросът, който чаках с нетърпение! „Не съдете книгата по корицата”, ето това бих казала за тези хора. Всъщност бих им подала ръка, така както на мен ми подадоха и открих своята книга.

Бих искала да отбележа, че за всеки човек има книга. Не случайно фразата: „ Не съди книгата по корицата” е измислена и използвана всекидневно от хората. Правилната книга идва в най-подходящия момент. И за завършек, искам да кажа още нещо: Не се срамувайте да четете! Четете навсякъде и когато поискате!